Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Старите писатели’ Category

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

1974 P.V. v kabineta si 3_2

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:Всички книги се пишат трудно

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Kabineta na P.V.

Advertisements

Read Full Post »

„Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…“ – пише Джина Василева за баща си Борис Априлов.

boris-aprilov-1965_1487163940

Тя е била „редом“, а аз ще погледна по-отдалеч.

В края на 80-те години, щом на хоризонта се появи Свободата, на своя конгрес нашенските писатели започнаха да си вадят кирливите ризи. Ако тази енергия да се обвиняват един друг кой какви компромиси бил правил и колко се облажил, беше отишла в честно творене, то от много чекмеджета щяха да излязат непечатани ръкописи.

От „чекмеджетата“ на БОРИС АПРИЛОВ изплуваха много. Защо ли използвах този глагол? Дали защото той обичаше морето и мечтаеше да обиколи света с яхтата си? Представям си ги като гравюра – бюро с отворено дълбоко сякаш безкрайно чекмедже, от него изскачат напечатани листове, политат и кацат на „Ахасфер“. За да доплават до нас.

Познавах доста писатели. Някои даже и харесвах – едни бяха талантливи, други бяха чаровни, но уви рядко и двете едновременно.

Борис Априлов беше и талантлив, и чаровен. В малкото ми срещи с него през детството ми и много ранната ми младост, се радвах да го слушам и наблюдавам. А и да чета. Сега разбирам колко много от книгите му съм пропуснала, но с помощта на Джина вече мога спокойно да наваксам. Тя не само изследва и подреди архива му (има още работа, казва), събра и издаде 9 тома, но и извади на бял свят „Сляпо плаване“ – последния му незавършен роман. И го дописа. Не, продължението не е просто развитие на Аховата идея – кой ли знае накъде щеше korica-1-e1507888419129-230x330да изведе мощното му въображение. Джина ни въвежда в Света на Ахото, преплитайки измислица с истина, литературни герои с реално съществуващи хора.

 „Нима това е смисълът на Живота? Да се движим през света като флашки на спомените си? Но за кого ги пазим? Има ли някъде компютър, който да ни прочете и да ни съхрани в паметта си“ – пита Джина в „Сляпо плаване“. Не зная – може и да има, може и да няма. Но ако има, не е зле да ги подредим и да ги предоставим на него, а и на хората, в добър вид.

А кой е Ахото, как е живял, към какво се е стремял, какво е написал… Тези въпроси имат отговор. Просто почетете:

https://borisaprilov.wordpress.com/

Read Full Post »

n

1977 година, Първа международна писателска среща „Мирът – надежда на планетата“. Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян.

Действащи лица: най-отпред в ляво – Богдан Глогински, зад главата му се вижда прическата на Блага Димитрова, домакин – Павел Вежинов, от неговата лява страна/наше дясно – Анна Каменова, явно превеждаща на Сароян, до американеца – Ефрем Карамфилов, а девойчето в края на масата предполагам е официалната преводачка.

Снимка първа: Хайверът е сервиран, водка – налята. Лицата са все още сериозни. Някои хапват.

1977 със Сароян, Анна Каменова и др.

Снимка втора: Водката в чашите е намаляла. Усмивките стават по-широки, ръкомаханията също. Някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.2

Снимка трета: Масата е поопразнена, сервирали са десерта. Умората вече личи. Усмивките са леко измъчени. Но някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.3

С най-топли чувства към всички на тази маса. Някои от тях бяха велики хора, други – добри хора, а някои просто похапваха на трапезата.

🙂

Read Full Post »

==

Великата шаечна правда – е идиом, означаващ „истината без украса”, понякога даже горчива. В ироничен смисъл – всеизвестна, банална истина, представяна за народна мъдрост. Всъщност, който иска да разбере, нека прочете „Златният телец” на Иля Илф и Евгений Петров – ще я намери в размислите на Васисуалий Лоханкин.

През 1946 година „Златният телец” излиза във великолепен превод на Цв. Цветков и илюстрации от Александър Жендов /издателство „Четиво”/. Това не е първото му издание на български, ама аз него си имам и него си препрочитам.

Но ръководството на Съюза на българските писатели май не е чело тази книга, защото иначе едва ли би се снимало под лозунга: „По-високо и по-ярко да запламти великата комунистическа правда в нашите произведения”. Всъщност и те като „чукча  – не читател, чукча – писател”.

На 21 март 1964 година СБП си избира нов председател – Димитър Димов (на втория ред прав в центъра) и ето ви снимка за спомен. Нищо лошо – това са хората, които определят пътя на българската литература през 60-те години и занапред. Гледам ги и се чудя колко са несъвместими творбите им – „Железният светилник” до „Звездите на мира”, „Осъдени души” до „Син на работническата класа”, „Бариерата” до „Малкият ятак”… „Копче за сън” е завряно горе вдясно, но поне „Вечната и святата” е на първия ред, седнала между „Царска милост” и „Холера”.

Сещате ли се кой кой е? Мислех да изброя имената на тези писатели, поети, критици, драматурзи, журналисти, но май голяма част от тях вече не говорят никому нищо.

Затова по-добре да почетем, избирайки добрата литература, независимо каква правда има в нея – шаечна, комунистическа или просто истинска.

 Приятно разгадаване на образите. А някой път може и да изпиша имената им 🙂

 

Използвана е снимка от фотоархива на Тодор Славчев – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

 

Read Full Post »

Александър Балабанов (1879 – 1955), литературен историк и критик, преводач, един от най-ерудираните хора на своето време. Елин Пелин (1877 – 1949), талантлив български писател, майстор на късия разказ. Христо Радевски (1903 – 1996), поет, известен предимно с любовните си стихове към Партията – „не съм аз Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник…”

Кое събира тези трима толкова различни хора на една снимка. Филателна изложба и един портрет на Сталин, „изрисуван” с пощенски марки!!! Годината е 1948. Култът към личността е в разгара си. Репресиите също. А двамата класици имат прегрешения – умни са, талантливи са, уважавани са. Колко ли са били учудени на този кич!

Но виж любовта в погледа на Христо Радевски е искрена. През следващите години той ще пише литературните произведения на Вълко Червенков и ще се разпорежда от негово име на културния фронт. По-късно ще мрази Тодор Живков, смятайки че е изневерил на вярната линия на партията и на бог Сталин. Накрая Радевски успя да се изкара и демократ – помня го как тежко стъпваше по булевад „Руски” в сако, скроено по тартипа на сталиновата куртка.

Ако искате да се насладите на ясна мисъл, буден ум и ерудираност – прочетете статиите на Балабанов. Ако искате да усетите вкуса и силата на българския език – прочетете Елин Пелин. Ако искате да се отвратите от поезия – прочетете „Към Партията” и „Любов”, ако искате никога да не посягате към класическата руска поезия – прочетете преводите на Радевски (заради тях аз научих руски).

Благословен да е Тодор Славчев, че е заснел този кадър. Браво на наследниците му, че са направили този сайт – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

Не изхвърляйте старите снимки. Те разказват повече отколкото ви се струва на пръв поглед.

Read Full Post »

Днес поетът Константин Павлов щеше да навърши 78 години.


В края на 60-те години, когато вече е издал две стихосбирки – „Сатири” (1960) и „Стихове” (1965) – той е предложен за член на Съюза на българските писатели. Тогава Богомил Райнов отсича: „Никога няма да бъде приет човек, който не вижда нищо светло в нашата действителност!”. След 1966 г. на Коста Павлов му е забранено да публикува и не може да си намери работа. Едва след почти десет години става редактор в Студията за игрални филми „Бояна” и е приет за член на Съюза на филмовите дейци. Май кинаджиите по- разбират от таланти от писателите.

Обичан и мразен, обожаван и ненавиждан, до края на живота си Коста Павлов остана честен човек.

Коста Павлов гледаше на себе си като на щастлив човек, защото го обичахме. Дано!

Поклон пред паметта му!

Read Full Post »

Ако решите да изпишете „Мария Грубешлева” в Google ще ви излезнат жълти сайтове и клюки. Чак по- към края на страницата може и да срещнете Уикипедия, от където ще разберете, че това е поетеса, родена преди 110 години и починала преди 40. Разбира се, в духа на времето нея я водеха полетарска и антифашистка писателка, но стиховете й бяха нежни и леки, а книгите за деца забавни и весели.

Пролет
Че е дошла и на вратите чука –
ще разбереш по толкова неща!
По песента размерна на капчука,
по гласовете странни на нощта…

По оня въздух, пълен с аромати,
по небосвода син – кристално чист,
по изгревите, залезите златни,
по първия раззеленил се лист.

И по това, че пак в мечти унесен,
ти ставаш, палиш лампата в нощта
и сядаш да напишеш малка песен
за любовта.

Познавах Мери Грубешлиева от майка ми, с която въпреки разликата във възрастта, се бяха сприятелили. Двете прекарваха часове в сладки приказки и се дразнеха, когато някой им попречеше.

Ето ги през лятото на 1955 г. в двора на санаториума във Владая. Така и продължиха до 1970 година, когато Мери почина и в душата на мама остана празнина и мисълта, че никога няма да има повече такава приятелка.

Мери имаше неизчерпаемо чувство за хумор – тя можеше да направи образ или смешка от най-всекидневните и обичайни неща. Две седнали една до друга жени в бледожълти и светлосини рокли веднаха ставаха „я виж, като бонбонки фонданки”. Имаше едно време такива много вкусни бонбони – продаваха ги в кутии и всеки ред бе оцветен с различен блед цвят.

Беше различна от съпруга си Людмил Стоянов (1886 – 1973). Малкото ми срещи с него бяха „а-а, влизай, влизай” и се скриваше в кабинета си – мислех го за темерут, а той просто се е спасявал от излишни срещи и думи. Стоеше си кротко в кабинета, може би пишеше, може би превеждаше, а може би – мислеше, нещо което хората тогава правеха с удоволствие.

И за двамата това беше втори брак. От предишните имаха големи деца, които отдавна живееха отделно – журналистът Леонид Грубешлиев, кинорежисьора Юлий Стоянов и Анелия Санча, съпруга на испанския художник Хосе Санча.

В „Антология на жълтата роза” на Гео Милев има едно чудесно стихотворение на Людмил Стоянов, което въобще не се връзва със създадения от критиците на онова време образ:

Ний гаснем, ний чезнем, две сенки печални,

На вечната мъка до черния ров;

И бавно замират словата прощални

На мъртва любов!

Но за Мери и Людмил любовта не беше мъртва. Зная от майка ми, че са били ужасно привързани един към друг, въпреки че това не личеше от отношенията им вкъщи. В ресторант или клуб винаги сядаха един до друг – не за да си „пазят стоката”, а защото бяха свикнали на ежеминутен контакт. И обич.

Мери боледуваше много и често стоеше в къщи със седмици. Тя само чакаше някой да дойде и да й разкаже какво се случва Навън. Така един ден Людмил, който винаги е бил пестелив на думи, се прибрал след заседание в Съюза на писателите. Още от вратата Мери го почнала:

– Какво стана?

– Ами нищо.

– Как така нищо бе, Людмиле. Навън си бил, хора си срещнал!

– Ами ходих до Изложбата. – Така едно време наричаха Градската галерия на Гурко 1, тъй като там непрекъснато имаше някакви изложби. В този момент била Обща художествена, посветена на поредния юбилей или конгрес.

– Абе, серсем такъв! Разкажи какви картини видя – не издържала Мери и креснала.

– Ами… бутнах една статуя…

– Какво?!?

– Ама, Мери, тя не беше хубава!

Ужасената Мери намерила телефона на изложбената зала, помолила да я свържат със скулптора и не след дълго вече говорела с него.

– Да, да, вече ми съобщиха. Не се притеснявайте, за мен е чест един академик да бутне скулптурата ми!

И какво било учудването на Мери, когато на предложението за откупка или поне компенсация художникът отговорил със същите думи:

– И без това не беше сполучлива.

Кой е скулторът не знам, но явно освен чувство за хумор е имал и трезва оценка за работата си.

Такива неща си спомням за тези две големи личности, които днес са абсолютно забравени. Може би конюнктурата е такава, може би човешката памет е къса, а може би интересът е само в жълтините. Жалко, ако е така.

Съжалявам, че съм била дете и помня толкова малко. Но поне ги познавах!

P.S. Днес, 22 февруари, на 90 години е починал Леонид Грубешлиев. Бяха добри приятели с мама и той много плака, когато тя почина. Надживя я с малко повече от три месеца.

Не съм го виждала отдавна, но се канехме, когато се затопли, да му отида на гости. Още една нишка с миналото се скъса.

Сбогом, Льончо!

P.P.S. На 24 декември 2011, на 81 години внезапно ни напусна и Юлий Стоянов.

Видяхме се сравнително скоро на улицата – той бързаше в една посока, аз в друга… Обещахме си да се видим…

Сбогом, Юли!

Read Full Post »

Older Posts »