Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Старите писатели’ Category

Този текст написах за сп. „Биограф“ преди половин година в отговор на периодичните спорове за заглавието на романа „Нощем с белите коне“ и кога и защо е било променено. И това не е случайно, защото тези, които са чели началото му, напечатано в сп. Септември през януари 1975 година, го помнят като „Нощем със сините коне“.

1974 P.V. v kabineta si 3_2

В един свой спомен Светлозар Игов споделя следното:

„Малцина може би знаят, че една от най-популярните днес творби на Павел Вежинов – „Нощем с белите коне“ – се казваше отначало „Нощем със сините коне“. Не си спомням вече кой от дружеския кръг, прочел творбата в ръкопис, напомни шеговито за „Синият залез“, но Павел Вежинов изведнъж реши да промени заглавието, обладан може би от неприятните спомени, свързани с първата му „синя“ книга….“

Съмнявам се, че догматичната критика срещу първия му роман „Синият залез“ (1947) би накарала баща ми след почти 30 години да промени заглавието на новото си произведение. Особено като се имат предвид „Синята кооперация“ (1941), „Сините пеперуди“ (1968) и предстоящото тогава издание на „Синият камък“ (1977). Да, синият цвят е често срещан в произведенията му, а и както казва Св. Игов „тази любов към синьото се чувства по-дискретно и в други негови творби – „Звездите над нас“ (1966), „Мъжът, който приличаше на зорница“ (1962), „Езерното момче“ (1976), които – без пряко да я изразяват – я съдържат имплицитно в образа на звездите и на езерото…“

Съвсем по друг начин самият Павел Вежинов разказва какво се е случило:Всички книги се пишат трудно

„…Първата част от романа излезе в сп. „Септември“ под заглавието „Нощем със сините коне“. И досега не мога да разбера как стана тая грешка. Навярно авторът е виновен, тъй като обстоятелствата ми наложиха да съобщя заглавието в редакцията по телефона. Но конете наистина са бели, никога не съм имал друга мисъл. Изобщо конят като символ е универсален не толкова за литературата, колкото за живописта. Но като правило смисълът на тоя символ е бил винаги положителен, макар и в различни нюанси, според контекста на самото произведение. В моя случай тоя символ е свързан преди всичко с личността и жизнения път на главния ми герой академик Урумов…“

Намерих тази история в архива на баща ми върху лист с машинописен текст без заглавие, без препратка, само с ръкописни бележки и подпис. Дали е било чернова за статия, или отговори на журналистически въпроси, дали въобще е била помествана – не зная. Но според мен тя спира една спекулация с оригиналното заглавие на романа. Вярно е, че двата разказа не си противоречат особено. Но аз съм склонна да дам предимство на автора, а не на критùка.

Заглавието на романа има общо не само с детския спомен на Урумов, а и с картината, която той купува. Питала съм татко какво точно е искал да опише, имал ли е в представите си нещо конкретно. Отговори ми, че тя е събирателно – в кабинета му имаше едни розови коне на Дечко Узунов, а над бюрото му висеше син пейзаж на габровския художник Никола Николов. Така от тези две картини той е „направил“ една. И се радвам, че нито Асен Шопов в постановката, нито Зако Хеския в екранизацията на романа не се опитаха да я „нарисуват“, защото тази картина всеки си я представя по своему, за всекиго тя е единствена и неповторима, както е била и за баща ми.

Всъщност как един автор определя заглавието на своето произведение? Татко ми е разказвал как най-хубавите фрази са му идвали на ум в момента преди да заспи – в онова полусънно състояние, в което мисълта ти свободно се рее, не знаеш дали спиш, дали си буден и нищо не спира фантазията ти. Всеки път бивал убеден, че на другата сутрин непременно ще помни заглавието, но всеки път, когато се събудел, то бивало безвъзвратно забравено. Ядосвал се, решавал следващата вечер непременно да сложи на нощното шкафче лист и молив, но все забравял. Докато една нощ се случило очакваното чудо – музата го осенила, долетяло заглавието, татко се сепнал, напипал в тъмното писалка и записал фразата на гърба на цигарената кутия.

 – И… Какво беше то? – попитах аз, очаквайки да чуя нещо прекрасно и със сигурност познато.

–  Какво ли! По-голяма глупост не ми беше хрумвала! – отговори ми той и се разсмя. – От тогава измислям заглавията си буден.

…..

Същият този текст, от който цитирах частта за заглавието на „Нощем с белите коне“, започва са фразата „Всички книги се пишат трудно, добрите малко по-лесно“. Сигурно това може да се каже и за заглавията на книгите.

Но все пак мен продължава да ме човърка мисълта какви ли заглавия е измислял толкова лесно на ръба между съня и действителността. Струва ми са, че са били много, много хубави.

Kabineta na P.V.

Реклами

Read Full Post »

„Откривах един човек, живял редом с мен във вонята на онова същото фалшиво общество, но преминал някак незасегнат през него. Все същото хлапе, тръгнало с възторг да разгледа Света, за да види Чудесата, които той крие… създава… пази… предлага…“ – пише Джина Василева за баща си Борис Априлов.

boris-aprilov-1965_1487163940

Тя е била „редом“, а аз ще погледна по-отдалеч.

В края на 80-те години, щом на хоризонта се появи Свободата, на своя конгрес нашенските писатели започнаха да си вадят кирливите ризи. Ако тази енергия да се обвиняват един друг кой какви компромиси бил правил и колко се облажил, беше отишла в честно творене, то от много чекмеджета щяха да излязат непечатани ръкописи.

От „чекмеджетата“ на БОРИС АПРИЛОВ изплуваха много. Защо ли използвах този глагол? Дали защото той обичаше морето и мечтаеше да обиколи света с яхтата си? Представям си ги като гравюра – бюро с отворено дълбоко сякаш безкрайно чекмедже, от него изскачат напечатани листове, политат и кацат на „Ахасфер“. За да доплават до нас.

Познавах доста писатели. Някои даже и харесвах – едни бяха талантливи, други бяха чаровни, но уви рядко и двете едновременно.

Борис Априлов беше и талантлив, и чаровен. В малкото ми срещи с него през детството ми и много ранната ми младост, се радвах да го слушам и наблюдавам. А и да чета. Сега разбирам колко много от книгите му съм пропуснала, но с помощта на Джина вече мога спокойно да наваксам. Тя не само изследва и подреди архива му (има още работа, казва), събра и издаде 9 тома, но и извади на бял свят „Сляпо плаване“ – последния му незавършен роман. И го дописа. Не, продължението не е просто развитие на Аховата идея – кой ли знае накъде щеше korica-1-e1507888419129-230x330да изведе мощното му въображение. Джина ни въвежда в Света на Ахото, преплитайки измислица с истина, литературни герои с реално съществуващи хора.

 „Нима това е смисълът на Живота? Да се движим през света като флашки на спомените си? Но за кого ги пазим? Има ли някъде компютър, който да ни прочете и да ни съхрани в паметта си“ – пита Джина в „Сляпо плаване“. Не зная – може и да има, може и да няма. Но ако има, не е зле да ги подредим и да ги предоставим на него, а и на хората, в добър вид.

А кой е Ахото, как е живял, към какво се е стремял, какво е написал… Тези въпроси имат отговор. Просто почетете:

https://borisaprilov.wordpress.com/

Read Full Post »

n

1977 година, Първа международна писателска среща „Мирът – надежда на планетата“. Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян.

Действащи лица: най-отпред в ляво – Богдан Глогински, зад главата му се вижда прическата на Блага Димитрова, домакин – Павел Вежинов, от неговата лява страна/наше дясно – Анна Каменова, явно превеждаща на Сароян, до американеца – Ефрем Карамфилов, а девойчето в края на масата предполагам е официалната преводачка.

Снимка първа: Хайверът е сервиран, водка – налята. Лицата са все още сериозни. Някои хапват.

1977 със Сароян, Анна Каменова и др.

Снимка втора: Водката в чашите е намаляла. Усмивките стават по-широки, ръкомаханията също. Някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.2

Снимка трета: Масата е поопразнена, сервирали са десерта. Умората вече личи. Усмивките са леко измъчени. Но някои хапват… 1977 със Сароян, Анна Каменова и др.3

С най-топли чувства към всички на тази маса. Някои от тях бяха велики хора, други – добри хора, а някои просто похапваха на трапезата.

🙂

Read Full Post »

Има хора, които се появяват ярко във всекидневието, а после изчезват и остават в спомените на малцина. Вече има интернет, мащабна информация, но имената им, а още по-малко снимките им, рядко могат да се срещнат.

Тези дни, ровейки из течението на в-к „Фронтовак“, се сетих за една от тях. Фрюлинка Новачкова. Разбира се, не я познавам, чувала съм за нея от баща ми и ще разкажа историята така, както аз я зная.

Преди точно 40 години в един топъл мартенски ден бе премиерата на „Зарево над Драва“. След прожекцията – коктейл в ресторанта на гранд хотел „София“ на площад „Народно събрание“, в горната част на ресторанта, който следваше извивката на фасадата. Поради дължината на филма събитието започна по-късно, но не и по-малко официално – генерали с лампази, актьори, кинаджии и даже министърът на отбраната. Речи, наздравици, поздравления… Всичко по реда си.

И както си му е редът наистина – останахме последни. На ниска маса в единия край на заведението седяхме с баща ми и жена му, с Рангел Вълчанов и Симеон Пиронков, и ако не се лъжа с оператора Крум Крумов. Приказките и спомените бяха толкова сладки, че на никого не му се тръгваше. Келнерите тихо събираха чаши и чинии, гледаха очаквателно, но генералът беше казал „да седят докато искат!“. И те поискаха. И аз със тях.

Татко се отпусна и заразказва така, както рядко се случва. Не помня как стана дума за историята с журналистката във филма (ролята бе изиграна от Добринка Станкова), и тогава татко си призна, че черти от образа и от историята са взети от съдбата на Фрюлинка Новачкова.

Жената със странно име била военен дописник в някой от фронтовите вестници. Красива, чаровна и всички се заглеждали по нея. А част от бъдещите писатели, поети и журналисти изпитвали и по-силни трепети. Освен умна била и безразсъдно смела. Но не обръщала внимание на „младоците“, вече била завъртяла главата на един от генералите от нашата армия. По този начин успяла да си издейства да отиде на разузнаване в тила на врага – нещо немислимо за необучен войник, а тя била и само дописник.

Само че нещата нев-к Фронтовак, бр.66 от 5.04.1945 винаги стават така, както искаме. На 5 април 1945 година щурмова част е трябвало да форсира река Драва и да донесе сведения за разположението на немските войски. Но се завързала престрелка, противниковите сили били повече от очакваното и нашите трябвало да се изтеглят. Само че Фрюлинка била тежко ранена. Смятайки я за мъртва, войниците отстъпили.

Всички скърбели, наричали я национална героиня и искали да отмъстят за смъртта й. А войските напредвали, преминали Драва, тежките боеве вече били зад гърба им, когато няколко дни преди края на войната открили Фрюлинка в една вражеска болница.

Историята, която тя разказва е кратка – пленяват я, немски хирург я оперира и я оставя в ръцете на съдбата. Дали сърцето на лекаря се е смилило пред младостта и хубостта й,  или просто е изпълнявал дълга си на медик. Дали се бил влюбил в нея (както упорито говорели), или не е искал повече смърт, но я спасил.в-к Фронтовак от 8 май 1945

Когато баща ми и още един от колегите отишли в болницата да я видят, татко се уплашил – „тази красива, изправена жена се бе смалила и заприличала на врабче. Рязали черва, корем, вътрешности, рязали и кърпили…“. Очите му се насълзили и той се обърнал с гръб, за да не прочете Фрюлинка в тях колко се е изменила. „Не ме жали, Павле. Жива съм!“.

Да, била жива! Лекували я още дълго. Къде се е запознала с бъдещия си съпруг, французин, татко не знаеше. Върнала се в България за кратко, а после заминали за Лондон. Въпреки страшните рани родила четири деца. Заедно с тях посетила още веднъж родината си през 1963 година на път за Австралия, където семейството се преселило. Дали са се видели тогава, татко не спомена, но се възхищаваше на духа й и на силата да живее.

Разказът приключи, чашите бяха празни И тогава от другия край на ресторанта красив мъжки глас запя. Прекрасна народна песен, която бе звучала във филма и която един войник бе пял преди битката. Сега я пееше актьорът.

Всички млъкнахме, даже келнерите спряха с тракането на подносите. Сякаш времето не значеше нищо. Беше останала само песента.

После тихо си тръгнахме.

Татко почина през 1983 година.

Фрюлинка Новачкова – 1993 г.

Симеон Пиронков – 2000 г.

Рангел Вълчанов – 2013 г.

Бяха личности.

Бог да ги прости!

Read Full Post »

==

Великата шаечна правда – е идиом, означаващ „истината без украса”, понякога даже горчива. В ироничен смисъл – всеизвестна, банална истина, представяна за народна мъдрост. Всъщност, който иска да разбере, нека прочете „Златният телец” на Иля Илф и Евгений Петров – ще я намери в размислите на Васисуалий Лоханкин.

През 1946 година „Златният телец” излиза във великолепен превод на Цв. Цветков и илюстрации от Александър Жендов /издателство „Четиво”/. Това не е първото му издание на български, ама аз него си имам и него си препрочитам.

Но ръководството на Съюза на българските писатели май не е чело тази книга, защото иначе едва ли би се снимало под лозунга: „По-високо и по-ярко да запламти великата комунистическа правда в нашите произведения”. Всъщност и те като „чукча  – не читател, чукча – писател”.

На 21 март 1964 година СБП си избира нов председател – Димитър Димов (на втория ред прав в центъра) и ето ви снимка за спомен. Нищо лошо – това са хората, които определят пътя на българската литература през 60-те години и занапред. Гледам ги и се чудя колко са несъвместими творбите им – „Железният светилник” до „Звездите на мира”, „Осъдени души” до „Син на работническата класа”, „Бариерата” до „Малкият ятак”… „Копче за сън” е завряно горе вдясно, но поне „Вечната и святата” е на първия ред, седнала между „Царска милост” и „Холера”.

Сещате ли се кой кой е? Мислех да изброя имената на тези писатели, поети, критици, драматурзи, журналисти, но май голяма част от тях вече не говорят никому нищо.

Затова по-добре да почетем, избирайки добрата литература, независимо каква правда има в нея – шаечна, комунистическа или просто истинска.

 Приятно разгадаване на образите. А някой път може и да изпиша имената им 🙂

 

Използвана е снимка от фотоархива на Тодор Славчев – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

 

Read Full Post »

Александър Балабанов (1879 – 1955), литературен историк и критик, преводач, един от най-ерудираните хора на своето време. Елин Пелин (1877 – 1949), талантлив български писател, майстор на късия разказ. Христо Радевски (1903 – 1996), поет, известен предимно с любовните си стихове към Партията – „не съм аз Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник…”

Кое събира тези трима толкова различни хора на една снимка. Филателна изложба и един портрет на Сталин, „изрисуван” с пощенски марки!!! Годината е 1948. Култът към личността е в разгара си. Репресиите също. А двамата класици имат прегрешения – умни са, талантливи са, уважавани са. Колко ли са били учудени на този кич!

Но виж любовта в погледа на Христо Радевски е искрена. През следващите години той ще пише литературните произведения на Вълко Червенков и ще се разпорежда от негово име на културния фронт. По-късно ще мрази Тодор Живков, смятайки че е изневерил на вярната линия на партията и на бог Сталин. Накрая Радевски успя да се изкара и демократ – помня го как тежко стъпваше по булевад „Руски” в сако, скроено по тартипа на сталиновата куртка.

Ако искате да се насладите на ясна мисъл, буден ум и ерудираност – прочетете статиите на Балабанов. Ако искате да усетите вкуса и силата на българския език – прочетете Елин Пелин. Ако искате да се отвратите от поезия – прочетете „Към Партията” и „Любов”, ако искате никога да не посягате към класическата руска поезия – прочетете преводите на Радевски (заради тях аз научих руски).

Благословен да е Тодор Славчев, че е заснел този кадър. Браво на наследниците му, че са направили този сайт – http://photoarhiv-todorslavchev.com/

Не изхвърляйте старите снимки. Те разказват повече отколкото ви се струва на пръв поглед.

Read Full Post »

Днес поетът Константин Павлов щеше да навърши 78 години.


В края на 60-те години, когато вече е издал две стихосбирки – „Сатири” (1960) и „Стихове” (1965) – той е предложен за член на Съюза на българските писатели. Тогава Богомил Райнов отсича: „Никога няма да бъде приет човек, който не вижда нищо светло в нашата действителност!”. След 1966 г. на Коста Павлов му е забранено да публикува и не може да си намери работа. Едва след почти десет години става редактор в Студията за игрални филми „Бояна” и е приет за член на Съюза на филмовите дейци. Май кинаджиите по- разбират от таланти от писателите.

Обичан и мразен, обожаван и ненавиждан, до края на живота си Коста Павлов остана честен човек.

Коста Павлов гледаше на себе си като на щастлив човек, защото го обичахме. Дано!

Поклон пред паметта му!

Read Full Post »

Older Posts »