…
За таврическите или наричани още таврийски българи рядко се пише и то повече в услуга на руската пропаганда за безкористната помощ на по-големия брат. Преселването на големи групи българи в средата на ХІХ век в пустинните бесарабски и кримски земи се представя едва ли не като благодеяние.
Името Таврида или Таврия идва от най-старото коренно население на Кримския полуостров таври, споменавани още в трудовете на Херодот и Тацит. През 1783 година Русия окупира Таврида и създава Таврическата губерния. След прогонването на коренното население, империята има интерес да засели опустелите новозавоювани територии с мирни и работливи колонисти. В случая това са били изстрадалите българи, примамени с лъжливи обещания за земя за вечно потомствено владение и освобождаване от военна повинност и данъци. Те трябвало да облагородят обраслата с бурени и тръни степ, но щом я превръщат в китни овощни градини, лозя и ниви, привилегиите са отнети, българските училища затворени, а обучението се извършва задължително на руски.
Единствената утеха са песните и хорàта. Но руският деспотизъм е по-жесток и от турския. Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание „Културно единство” от 1908 г.
„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ…
През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа. И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци.
И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарят дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началото на забраната имаше българи пребити от бой в участъците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.
Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде… И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла. То беше на 40 километра от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда… Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла… Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си – дядо Видю е последният от нашите гайдари”.
За щастие това не се оказва истина. Стреснати от масовата проява на непокорство от иначе кроткото население, властите отпускат хватката. А когато след няколко години забраната бива отменена „във всяко село от Таврида се намериха по няколко скрити гайди с добри гайдари, които изведоха народа на мегдана за буйно българско хоро”.
Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист, а по-късно се преселва в България.
Потомците на таврическите българи мрат от глад през 1921 – 22 година, биват разкулачвани и изпращани на заточение през 1929, а след края на войната през 1945 година – депортирани в Сибир… Колко и къде са сега не е темата на този пост. Просто исках да ви подсетя, че българи живеят навсякъде по света и винаги трябва пазят по една „гайда”, за да си спомнят откъде идват.
Блогът на Павлина Д. 