В последните дни във връзка със всичките там SOPA, PIPA, ACTA се изговориха много все умни и справедливи думи за свободата на словото, за достъпа до информация и т.н. Каквото и да се опитам да добавя, то вече е казано. Затова само ще цитирам един човек много по-умен от мен и повечето от нас:

„Никога преди в нашата история, ние не сме били способни да се наслаждаваме на такова голямо количество от тази простичка човешка свобода – изборът. Жизнено важно е да помним, че информацията, която избираме, сама по себе си не е познание, така както познанието още не е мъдрост, нито пък мъдростта може да се превърне току-така в пророчество. Но информацията е първата значима стъпка към всичко това. И още нещо: не информацията предопределя нашето бъдеще, а само ползата, която можем да извлечем от нея“.

                                                                                                       Артър Кларк

(2001. A Cyber Oddysses. Arthur Clarke’s Optimistic Guide to Surviving the Information Age.)

Разчиствам в апартамента на мама. Бавно, тягосно, с прекъсвания… Всяка книга трябва да мине през ръцете ми, всяка бележка, всяко листче. Ценни и безценни спомени са натрупани между чернови, стари разписки и изрезки от вестници. Намирам неща, които съм забравила и не откривам други, които зная, че би трябвало да са там.

Вчера ми попадна една от любимите ми нейни гравюри. Беше правена в средата на 60-те години за вестник „Литературни вести”, който за времето си позволяваше по-разчупена линия както в текстовете, така и в илюстрациите. Не просъществува дълго.

…

Мама е завършила Художествената Академия.

Когато й е дошло времето да следва, а това било през 1946-та, нещата били вече трудни. Тя имала „лош произход” – дъщеря на царски офицер (макар и без прегрешения) и внучка на богат земеделец от Видинско. Както по-късно се смееше – „ако не беше дошъл 9-ти септември, щях да си завърша нещо практично – я агрономия, я нещо подобно и животът ми щеше да е съвсем различен”. Само че все нещо „идва” и животът ни не е това, което сме си представяли.

За мама най-голямото удоволствие бе да чете. Цял живот тя четеше алчно (странна дума за четене) и настървено всякаква литература – класическа и модерна – романи, поезия, фентъзи, кримки… история – спомени, трудове, краеведчески изследвания. В по-късните години самата тя прописа и то наистина добре, но предимно журналистически материали, свързани с миналото – близко и далечно. Излезе и документалната й книга „Делото Ана Симон”.

Защо не е следвала филология или история, не зная. Записала Академията, но се оказало, че „рисуването ми е било приятно само до момента, в който стана професия. Не е така само с истинските художници. Имах дарба, дори превъзхождах мнозина и от момчетата, но го правех защото можех, без това можене да ми носи радост”… Това го каза много години по-късно, а тогава едва ли си е давала сметка. Ето я усмихната в разрушена София през април 1948-ма с колеги (най-вляво е художникът карикатурист, илюстратор и аниматор Милко Диков, все още жив, здрав и рисуващ).

…

Ето и част от курса й. Ще ги опиша, така както мама ги е описала, защото повечето от тях с годините станаха известни, а днес позабравени.

 „Прави: Георги Ножаров, по едно време работеше в театъра. До него съм аз (т.е. майка ми), Жени, Веса Краваева, Здравка, Тодор, Христо Нейков (братът на Атанас Нейков), Милка Нейкова (съвпадението на имената е случайно – б.м.).

Седнали: Жана Костуркова, Мана Парпулова (която се оказа далечна роднина на татко или както казват – „светът е малък” – б.м.), имената на мъжете не помня, но крайната седнала руса студентка се казваше май Ана и беше любовница на Любомир Далчев, после се омъжи за него”.

…

Преподаватели по това време в Академията са Илия Бешков, Любомир Далчев, Д.Б.Митов, Николай Райнов, Владо Рилски… Някои от техните подписи разчитам в студентската й книжка.

След като ме ражда й откриват туберкулозен инфилтрат и се налага да прекъсне. Смятайки, че това ще е окончателно, мама не си дава труда да оформи документите си, а просто се самоотлъчва. Отървава се от болестта лесно, но явно не бърза да се върне в Академията. Затова когато през септември 1955 година решава да довърши образованието си, се налага отново да се яви на конкурсен изпит и да повтори всичко отначало. Отново в „Графичния отдел”, отново специалност „Плакат”, но след трети курс прехвърля „Графика и илюстрация”. Големите имена сред преподавателите вече са се позагубили, но затова пък сред новите й колеги талантите не са малко, въпреки строгия идеологически подбор – Иван Вукадинов, Асен Старейшински, Петър Рашков, Сашо Сертев, Иван Кенаров… Има техни общи снимки, но това вече е друг разказ.

След като завърши Художествената академия мама започна да работи „на парче” – рисунки по вестници, илюстрации, корици, заглавки… Рядко беше доволна от работите си и почти не пазеше нищо свое.

Ето още една илюстрация на майка ми – отново за „Литературни вести”, към откъс от книгата на Стефан Продев за младия то ли Енгелс, то ли Маркс.

…

Освен литография и цинкография, правеше опити и в цветната линогравюра. Участваше в общи художествени изложби, работите й имаха успех, но тя все не беше доволна. Така се стигна до една изложба в залата на „Гурко 1”, в която колегите й сложили нейното „Хоро” на фронталната стена, така че да се вижда добре още от входа. Мама отишла няколко часа преди откриването, обиколила, решила, че нейната работа не е достатъчно хубава, особено на нивото на другите, свалила я и си тръгнала, оставяйки празно място.

Така се отказа от рисуването и скоро след това започна работа като художествен редактор в „София Прес”…

А „Хоро”- то го няма никъде и вече не се надявам да излезне от някой куп със спомени.

За таврическите или наричани още таврийски българи рядко се пише и то повече в услуга на руската пропаганда за безкористната помощ на по-големия брат. Преселването на големи групи българи в средата на ХІХ век в пустинните бесарабски и кримски земи се представя едва ли не като благодеяние.

Името Таврида или Таврия идва от най-старото коренно население на Кримския полуостров таври, споменавани още в трудовете на Херодот и Тацит. През 1783 година Русия окупирва Таврида и създава Таврическата губерния. След прогонването на коренното население, империята има интерес да засели опустелите новозавоювани територии с мирни и работливи колонисти. В случая това са били изстрадалите българи, примамени с лъжливи обещания за земя за вечно потомствено владение и освобождаване от военна повинност и данъци. Те трябвало да облагородят обраслата с бурени и тръни степ, но щом я превръщат в китни овощни градини, лозя и ниви, привилегиите са отнети, българските училища затворени, а обучението се извършва задължително на руски.

Единствената утеха са песните и хорàта. Но руският деспотизъм е по-жесток и от турския. Ето какво пише Стефан Българов в спомените си, отпечатани в списание „Културно единство” от 1908 г.

„Жестокостта на русите надмина всяка мяра. Властите забраниха по цяла Таврия гайдата, за да убият всичко българско у нас, да не слушаме своята народна музика, да не играем народните си хора, че да заспим и умрем като народ…

През първата година посърна цялата Таврида – нигде веселие, нигде радост. Но кипеше душата на народа. И разгаряше се тоя кипеж от песнопойките, които тайно ни донасяха бозаджиите наши „вилаятчии” или „велаклии”, както се наричаха у нас гурбетчиите македонци.

И на лятото – година след руското забраняване на гайдите – стохилядната българска маса от Таврида се сътресе от една вест: гайдарът дядо Видю от село Мъгла се решил да изнесе скритата си гайда и да устрои хоро сред селото! В началото на забраната имаше българи пребити от бой в участаците, а имаше и заточени като бунтовници. Но дядо Видю от Мъгла – 72 годишен старец, заявил в селската кръчма, че му е останало малко да живее, нека го заточат в Сибир, но той ще порадва за последен път българското сърце със своята звучна гайда, че да го помни народът. В села и паланки заочакваха с трепет уречения от дядо Видю ден.

Пишущият тия редове бях седемгодишно дете. Родителите ми бяха заселени в град Берданск, малко разбирах какво става, но помня как се вълнуваше целият град, как с часове ходеше баща ми мълчалив и строг, как накрая реши, че ще иде… И една заран ние, баща ми и аз, се понесохме на талига за село Мъгла. То беше на 40 километра от нашия град, но ние отидохме да чуем гайда… Не бяхме само ние: хиляден народ от всички страни бързаше към Мъгла… Няма да забравя този ден. Сред море от народ, от разплакан народ, дядо Видю наду гайдата си и часове свири, па и плака. Моят татко стискаше ръката ми и на няколко пъти през деня ми каза: „Добре слушай, синко, ние сме българи и само ние свирим на гайда. Но вече и нея не дават. Добре слушай, че надали ще я чуеш друг път в живота си – дядо Видю е последният от нашите гайдари”.

За щастие това не се оказва истина. Стреснати от масовата проява на непокорство от иначе кроткото население, властите отпускат хватката. А когато след няколко години забраната бива отменена „във всяко село от Таврида се намериха по няколко скрити гайди с добри гайдари, които изведоха народа на мегдана за буйно българско хоро”.

Авторът на тези спомени, Стефан Българов, става математик и журналист, а по-късно се преселва в България.

Потомците на таврическите българи мрат от глад през 1921 – 22 година, биват разкулачвани и изпращани на заточение през 1929, а след края на войната през 1945 година – депортирани  в Сибир… Колко и къде са сега не е темата на този пост. Просто исках да ви подсетя, че българи живеят навсякъде по света и винаги трябва пазят по една „гайда”, за да си спомнят откъде идват.

В ДКЦ 2, София – трябва да взема резултати от кръвни изследвания. Ще ми отнеме минута. Само че чиновничката на регистратурата я няма. Чакам… питам… не знаят. Нормално. Накрая идва – мърлява, с прораснала русолява коса и с изписано на лицето неудоволствие, че я прекъсвам от по-интересно занимание.

– Идвам да взема резултатите от изследвания на кръвта…. казвам се…

– Резултати се вземат от лабораторията – прекъсва ме тя

– Те ми казаха да ги взема от тук – не се предавам лесно.

– Резултати се вземат от лабораторията – настоява.

Аз също не отстъпвам:

– От лабораторията ми казаха да ги взема от тук.

– Ама те се взимат от лабораторията…

– Моля Ви, проверете в папката.

Минутата отдавна мина в безсмислен разговор. Но това не е краят.

– Кой лекар Ви е дал направлението?

Казвам името на лекаря.

– Тя не изпраща за изследвания тук – продължава да се опитва да ме разкара.

– Моля Ви, проверете в папката – все още запазвам присъствие на духа.

След известно ровене чувам едно изненадано:

– Я, имало! Ама тук пише Димитър.

Ако ме погледне ще види, че не съм Димитър.

– Моля Ви, проверете в папката по-отдолу – все още се сдържам.

– Хм, има – фактът, че намери изследванията ми, не й достави никакво удоволствие. През цялото това време телефонът на централата на ДКЦ-то звънеше, но тя не вдигаше. И слава богу, защото тогава щеше да преглежда цялата папка отначало.

Когато си свърших работата и пак минах покрай регистратурата, нея отново я нямаше, телефонът отново звънеше, а няколко човека смирено чакаха на опашка. Сетих се, че в чупката на коридора има една стаичка, в която персоналът се събира на кафе и сладки раздумки. Явно повечето време си прекарваше там. Ще ми кажете, че и тя е човек. Да, но и болните също.

Телефонът продължаваше да звъни, хората чакаха, пейките пред кабинетите бяха пълни…

Помощ, обслужват ме!

пореден протест.

А библиотеките могат да бъдат най-различни – академични и класически, пищни и скучни, модерни и традиционни. И необичайни!

Библиотека като три огромни-преогромни камъка на върха на хълм в Санто Доминго, Колумбия.

Или библиотеката във Виланеува, Колумбия, изградена от камък и дърво и напомняща архитектурата на маите.

Може да е поставена върху главата на човека и направо да излива знания в мозъка му. Лесно като в Ница, Франция.

или да напомня на книжен шкаф с полуизвадени томове – Бишан, Сингапур.

А направо да прилича на книжна лавица – Канзас Сити, Щата Мисури, САЩ. Тук те посрещат „Параграф 22”, „Сто години самота”, „451 по Фаренхайт”, „Приключенията на Хъкълбери Фин”, „Повест за двата града”, „Ромео и Жулиета”, „Властелинът на пръстените”, „Да убиеш присмехулник”… и още много, много други.

 …

Приятно четене!

Преди 17 години майка ми, Виолета Молнова, написа статията „Цигански напеви”, която бе отпечатана във вестник „Демокрация”. Препечатвам я тук със съкращения, защото ми се иска да бъде прочетена.

Мама почина преди по-малко от година, но зная, че нямаше да има нищо против. Тя винаги е искала написаното от нея да стигне до повече хора.

===

Цигански напеви

Те крадат, изнасилват, убиват и сами загиват от нож или куршум. Така е сега. Но аз ги помня от времето на детинството им, когато ходеха безпомощни и гладни.

Това беше преди повече от двайсет години (т.е. в началото на 70-те. б.м.). В още тъмно студено зимно утро бързах за гарата. Зад блесналите прозорци на трамвая не се мяркаше жива душа. Едва когато влязох, видях на една от седалките куп парцали. Беше дете, сгърчено в неестествена поза – мъничко, около пет-шестгодишно циганче. Разтревожена отидох при ватмана.

– Там има дете, свлякло се е, нещо му е станало…

Той дочака спирката, после обърна жалостив поглед към мен.

– Нищо не му е станало. Спи. Цялата нощ е стояло на студа и е чакало да тръгнат трамваите.

Мили Боже, где го Достоевски да опише този малък мъченик, който цяла нощ е чакал блаженството на топлия трамвай! Някога циганчетата имаха поне родители – калайджии, копанари или пък дребни крадци, но все пак родители, а това дете бе безпризорно, плод на предишни поколения невръстни бездомници, расли по гарите, дишали лепило, крали, за да се нахранят… Когато настъпвал хилавият им цъфтеж, момиченцата – невинни като животинчета, бивали грубо насилвани от първия мръсник и раждали други такива нещастници.

Проклети да са лицемерите, които допуснаха това, проклети да са ония, които дойдоха в името на бедните, а сами ненаситно се обогатяваха. Въведоха привилегии и плащаха богато, за да бъдат рисувани, ваяни и възпявани като герои и благодетели. „Какво искаш? Циганин. От него нищо не става” – казват те. Не е вярно и аз мога да ги оборя с пример.

Когато младите хора хукнали да се спасяват по градовете, пловдивското село Розовец  обезлюдяло и училището се оказало пред затваряне. Тогава местните власти, общински и партийни, – нека им признаем тази заслуга – успели да издействат да се построи в селото интернат за циганчета. Така училището оцеля и наред с няколкото местни деца се изпълни с добре хранени, изкъпани, чисто облечени и напътствни от строги възпитатели циганчета от цялата околия. Те израснаха и между тях крадци и насилници няма. Случвало се е в автобуса от Пловдив да  ме заговарят млади семейства – някогашни възпитаници на интерната – спретнати, учтиви, хора с образование и професия, хора, спасени за обществото, защото в далечното средногорско село някой е полагал грижи за тях…

„Не си пострадала, затова ги защитаваш” ще кажат някои и ще бъдат прави, защото циганки ме обраха на пазара и в трамвая, но и двата пъти портфейлът ми беше полупразен и това е нищо в сравнение с бандите по автомагистралите и други ужасни случаи, за които пишат вестниците. Те крадат, изнасилват, убиват и сами загиват от нож и куршум. Но ще дойде ден да се сложи ред в България, ще се очистят гарите и подлезите от бездомни деца и новите поколения почтени цигани, които ще живеят след мътния поток, няма да се срамуват от името си.

Това е на писала майка ми през далечната 1994 година, когато всички все още вярвахме, че всичко ще се оправи и ще настъпят по-достойни времена. За съжаление, тя излезна лош пророк. Противопоставянето се задълбочи, в подлезите все още има безпризорни и тяхната съдба е още по-жестока. Мътният поток отнесе много от добротата, съпричастността и толерантността на българите.

Но все пак един оптимистичен щрих – в Интернет попаднах на обява за продажба на къща в споменатото село Розовец. Тя завършваше с думите „няма цигани, не се краде, добри съседи”. Истината е половичата – цигани има, но не крадат. Те така са се слели с останалите селяни, че просто отдавна вече никой не се сеща за произхода им. Значи може и иначе, може и да живеем в разбирателство.

 Оградата пред хотела беше залята с разцъфнали храсти – жасмин, бугенвилия, олеандър, пиршество на цветове и аромати. След сивата и миришеща на изгорели газове София това беше рай за душата.

Опитвах се да направя невъзможното т.е. да предам тази красота снимайки я, когато чух:

- Откуда воняет? – зад мен стоеше рускиня, нито млада, нито стара, а в така наречената средна възраст, която може много да даде, но и много да отнеме.

Не! Тя не се шегуваше – питаше ме откъде вони. Господи, жено! Самогонът ви вони, политиката ви вони, животът ви вони… Не цветята!

- Оттуда – даже не можах да се разсмея.

- Я так и знала – невъзмутимо ми отвърна тя и продължи по улицата. Явно това не беше нейният аромат.

Има хора, които винаги знаят най-добре – особено как да овониш всичко. Те приемат вонята за аромат, а аромата за воня. Особено когато са в чужбина. „Говнò, но своë” – казват същите тези руснаци. Ние си имаме други поговорки…

Спрях да снимам. Предпочетах този опияняващ аромат да влиза през отворените прозорци и да го запомня с душата си, а не върху къс хартия.

…

Вонять (рус.) – воня, смърдя, мириша лошо /синоним – смердеть;

Пахнуть (рус.) – мириша, ухая / синоним – благоухать;

Благоухающий = душистый

След като пообиколих книжарниците по света благодарение на любимия Интернет, днес попаднах на нещо като One-man shoy – книжарница за една книга!

През април тази година Андрю Кеслер открива pop-up магазин в Манхатън, за да продава своята собствена книга „Марсианско лято” с пълно заглавие Martian Summer: Robot Arms, Cowboy Spacemen, and My 90 Days With the Phoenix Mars Mission. Той нарежда 3 000-те екземпляра в помещението и се чувства като в арт инсталация. Кеслер споделя, че идеята му е дошла от ресторантите, които продават само едно нещо – Meatball Shop (Кюфте магазин) и казва, че щом религията може да продаде само една книга, защо пък той да не може.

Купувачите явно са привлечени повече от начина на бизнес, отколкото от самата книга – до затварянето на книжарницата преди няколко дена са закупени около 500 екземпляра. Но това не прави впечатление на „монобукиста”. Той гледа с ирония на своя бизнес модел и смята, че е постигнал целта си – привлякъл е вниманието към собствената си скромна особа.

Всъщност идеята на Андрю Кеслер не е нова. През 1990 г. Уолтър Свен открива магазин в град Бисби, в който продава една книга – в случая напечатана от самия него. Проектът му получава широка известност и в продължение на пет години са продадени хиляди екземпляри и непрекъснато са правени допечатки.

Дай боже всекиму!

А вие, ако можехте и трябваше да продавате само една книга, коя щеше да бъде тя?

...

Намери си място за …купуване на книги

Намери си място за …купуване на книги (част 2)

Намери си място за …купуване на книги (част 3)

Намери си място за …купуване на книги (част 4)

Намери си място за …купуване на книги (част 5)

]]> http://pavlinad.wordpress.com/2011/07/01/nameri_si_miasto_za_kupuvane_knigi-6/feed/ 0 pavlinad kessler