Старата снимка – четвъртият ъгъл

 

….

Улиците не са сбор от сгради, заведения и градинки. Те имат своя индивидуалност и живеят свой собствен живот – променят се, остаряват и се възраждат. „Раковски” не е някаква „обща” улица. За всеки тя е различна, както са различни и спомените. Тук аз разказвам за моята улица, моето кръстовище, такива каквито аз ги виждам и спомням.

Ето зад този ъглов прозорец на І-ия етаж минаха първите 25 години от живота ми. Живеехме там под наем – татко бе наел част от апартамента, а след развода на родителите ми останахме ние с мама.

В началото малко по-древна история – преди Освобождението карето, затворено между улиците „Раковски”, „Гурко”, днешния булевард „Васил Левски” и „Цар Освободител” било наричано „Алигина махала”, а от другата страна на „Гурко” до „Стефан Караджа” – „Топхане махала”. Но с процъфтяването на столицата започва и строежът на обществени и жилищни сгради – коя от коя по-пищна, по-особена и по-различна от останалите. Такава е първата двуетажна къща на ген. Георги Вазов (1860 – 1934) на ъгъла на улиците „Раковски” и „Гурко” в карето, в което се намира и домът на брат му Иван Вазов, строена в първите години на века от архитект Николай Лазаров. По-късно е разрушена и на нейно място е издигната пететажна кооперация, довършена от вдовицата на ген. Вазов през 1938 или 1939 година. Част от сградата е продадена още при строежа, а останалата е разпределена между децата им.

Някои от тях аз познавах.

Първият етаж, на г-жа Зора Вазова (1903 – 1980), бе разделен на няколко апартамента – този, в който живеехме ние, винаги се е давал под наем. По мое време г-жа Вазова (нейни бяха двата прозореца към Гурко точно над буквите NEOSET на снимката) преподаваше уроци по пеене – още звучи в ушите ми разпяването на не особено талантливите й ученици и части от арии. Беше мила и любезна жена, с която се разбирахме чудесно.

На втория етаж живееше г-жа Вера Вазова (1907 – 2009) – тя почина миналата година на 102 години. Преподаваше цигулка. Има издадени три книги за рода Вазови. Обичах да се качвам при нея. За последен път я видях в края на 90-те години и беше все така умна и будна, както когато бях дете.

На третия етаж – беше синът Димитър Вазов (1902 – 1976), чиито деца бяха почти мои връстици и аз често се качвах да играя с дъщерята Ели. Те и двамата по-късно отидоха в чужбина и им изгубих дирите. В моето детство Д. Вазов изхранваше семейството си като лепеше целулоидни кукли в портиерската стаичка на кооперацията – така „народната власт” наказваше буржоазните отрепки. За него съм чувала, че по-късно е преподавал тенис на новосъздаващата се „червена върхушка”, а когато се позамогнал плащал наем на съседния апартамент (предполагам национализирана част от неговия собствен), за да може да тренира, удряйки топките по стената.

Най-горе е бил етажът на Александър Вазов (1900 – 1972), един от основоположниците на българското кино и основател на Съюза на кинодейците, но той го продал още в строеж и използвал парите за филмите си. Не го помня, ала имах удоволствието да познавам сина му Януш Вазов, снахата Лада Бояджиева (и двамата кинорежисьори) и техния син Александър. По мое време те имаха едно таванско помещение. Не беше богато и впечатляващо, но имаше дух, култура и артистичност – редки за времето си качества.

Голяма част от кооперацията беше населена с квартиранти – в следвоенната теснотия в нея са живеели писателите Павел Вежинов, Богомил Райнов, преводачът и драматург д-р Димитър Стоевски, кинорежисьорът Яким Якимов, публицистът Георги Димитров-Гошкин, актьорът Лео Конфорти. Някои са обитавали за кратко, а други са останали завинаги. В жилищата им идваха гости, понякога шумни компании, понякога тихи интелигенти.

Не липсваха и весели истории. Разказват, че скоро след Девети една вечер Богомил Райнов се прибирал почерпен с провесен през гърдите шмайзер – явно така е демонстрирал привързаността си към новата власт. Само че вместо да си отключи апартамента, отворил асансьорната врата. А там асансьор нямало, зеела само шахтата, затрупана с боклук от бомбардировките. Борецът за светло бъдеще за малко да не го дочака, но го спасил шмайзерът, който се закачил на някаква греда. После иди казвай, че от оръжията няма полза!

Или сватбата на Лео Конфорти, когато целият състав на Народния театър пиел по стълбите на кооперацията и честитял на младоженците пеейки. А бяха гласовити…! И до ден днешен съжалявам, че ме бяха изпратили при лелите, но тъй като част от сватбарите се бяха разположили и в нашата част на апартамента, аз нямаше да имам къде да спя.

Но една от забележителностите на кооперацията беше ресторант „Ашингер”! Името е странно за България, но ровейки открих, че през първата половина на века фирмата „Ашингер” е имала магазини за деликатеси и ресторанти, пръснати из цяла Германия – може би и този ресторант е бил неин. След 9 септември той вече е наричен „Русе” и негова е една от първите луминисцентни реклами в София (беше точно до прозореца ми и заради нея си сложихме щори). По-късно го превърнаха в пицария, само че там се предлагаха „гарнирани пити”, а не пици. Днес част от него е магазин на Неосет, а от другата страна на входа е кафене „Лучано”.

През различни периоди в кръчмата, която всички наричаха със старото й име, е сядал Елин Пелин, водил е студентите си Стефан Гецов, ходили са млади литератори и художници като Владо Даверов, Сашо Томов, Георги Трифонов… И този ресторант имаше изнесени на тротоара маси откъм улица „Гурко”, по някое време вътре свиреше и оркестър. Сега като се замисля разбирам, че във всяка уважаваща себе си кръчма е имало „жива” музика.

 

През 60-те и 70-те години със своите театри, изложбени зали, ресторанти и кафенета „Раковски” бе централната улица на столицата и ако преди войната е било модно да се разхождаш по „Царя”, то в моето детство и ранна младост стъргалото се бе пренесло на „Ръкси”. Може би затова ъгловият прозорец беше любимият ми. Като дете слагах стол и гледах регулировчика, покачен на някаква поставка. По-късно сядах на перваза и наблюдавах как вечер лампата осветява отгоре кръстовището, как едрите снежинки стават тъмни, преминавайки през светлинния лъч, как дъждът хвърля отблясъци върху паважа… Пред мен минаваше целия град.

Помня добре Генко Генков, все още спретнат и сравнително чист – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Като наближеше конгрес или височайше посещение на „братска” делегация, Генко го прибираха, за да не се чуват сочните му псувни и точни характеристики за силните на деня. Понякога идваха с жена си Гертруда в къщи и той използваше картоните и пастелите на майка ми, за да рисува, а след това отнасяше нахвърляното със себе си. Но ярките тонове, смелите щрихи са още пред очите ми.

Помня вечно усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, запътили се към някое от ателиетата или изложбени зали, или пък кръчма. Подтичкващите и вечно закъсняващи за представление сатирици – Георги Парцалев, Енчо Багаров, Стоянка Мутафова. Живееха някъде наоколо и по „Раковски” минаваше и техният път.

А когато порастнах вече не гледах улицата отгоре, а отдолу – „я, в къщи свети!” и газех кишата, прескачах локвите, вдишвах миризмите на града, весела от живота наоколо.

Напуснах апартамента на „Раковски” в средата на 70-те години, а майка ми – скоро след това. Оттогава не съм ходила там, но прекрасно помня пощенските кутии, извивките на стълбището, релефа на парапета, решетката на асансьора и сгъваемата седалка в него… Дали пък някой ден, когато вратата на кооперацията е отворена, да не влезна? И…

……

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София” и „Изгубената България”, за което им благодаря.