Старата снимка

Колко много спомени може да върне една стара снимка. Ето я измачкана, зацапана, направена на 30 август 1952 година: ъгълът на “Раковски” и “Гурко”.

Това се виждаше през прозореца на хола на апартамента, в който живеехме тогава. Такава София съм гледала в първите си години, но не я помня добре.

Тази част на града жестоко е пострадала от бомбардировките, личи си даже шест години по-късно. В дясно от игрището на улица „Раковски” е била сградата на Юнион клуб, но кога е доразрушена, не зная.

Дълго време по протежението на „Раковски” имаше волейболно игрище – казаха ми, че било на „Локомотив”, но все ми струва, че е на „Левски”, защото по-късно там се събираха левскарите. По едно време бутнаха дюкянчетата и по диагонал построиха нещо като малки магазинчета с огромни витрини, където продаваха сувенири, книги и пр. Игрището бе заменено от градинка, в която денем играехме ние, а вечер идваха запалянковците. Понякога се чуваха викове, тълпата юрваше към Военния клуб и някъде по средата се сблъскваха двете групи – левскари и цесекари. Омразата беше стара, но през 50-те и 60-те години се беше пренесла и на политическа основа.

В дясно от градинката извън фотографията бе бирария „Чайка”, която просъществува доста дълго време. Сгъваеми столове и маси, често пъти и без покривка, бира, кебапчета и жива музика. Свиреха всичко – от подпури от опери и оперети, през стари шлагери, та понякога и нещо по-съвременно. Някъде към края на работното време певицата запяваше „Вземи огин, изгори ме, направи ме пепел…”, а като извиеше „Бели ружи, нежни ружи…” знаехме, че е време за затваряне.

Когато започна големият ремонт на Народния театър, обградиха всичко с тараби и положиха за известно време скулптурните фигури, покачени по-късно върху сградата. Забравих името на професора, който ги беше правил, но софиянци гледаха към извисилите се над оградата тела и се хилеха: „абе това партизанки ли са, музи ли са?”. И бяха прави – отблизо си бяха баш партизанки.

А после ни взеха градинката и направиха едно отвратително заведение, чието официално име съм забравила. Софийските зевзеци го наричаха „При покойника”, защото витрините му приличали на тези, през които гледаш ковчега на гробищата в Орландовци. Черен хумор, но типичен за онова време, тъй като клюката гласеше, че заведението се поддържа от ДС и там карат определен тип момичета да водят клиентите си чужденци, за да ги подслушват. Влязох веднъж – к…и имаше, но чужденци не видях. А от микрофоните не се притеснявахме, те бяха навсякъде – ако не механични, то чисто човешки, взели образа на симпатичен приятел или весел сътрапезник.

Сега там е Военната телевизия и също има някакво кафене.

А сега да завием наляво и да видим какво е имало на другия ъгъл – там където днес е БИАД. Ето я майка ми, снимана на ъгловия прозорец. По диагонал от нас все още се виждат останките от разрушена къща. Помня, че в партерните етажи имаше някакви работилници – ключар, железария… Минаваше се през двора и за да стигнеш до дюкячето трябваше да се провираш между гальоти, кофи и ръчни колички.

С изгледа от този прозорец е свързан и един от първите и най-тягостни мои детски спомени. Март 1953 година – завиха сирени и аз отидох да погледна. Всички хора бяха застанали като вкаменени, някакъв човек даже бе коленичил точно на отсрещния ъгъл. Регулировчикът беше замрял с вдигната ръка, а над него, на нивото на очите ми, се поклащаше уличната лампа. Беше ми толкова неестествено и призрачно. Така запомних Сталин – с неестествеността на човешкото поведение, с фалша и принудата. Истината научих по-късно, тъй като в нашата къща тя не се спестяваше.

Някъде в средата на 50-те години бутнаха развалините и остана празно място, оформено като градинка. Върху калкана на старата сграда на БИАД, наричана вече Дом на науката и техниката, сложиха стенопис, възхваляващ спорта – май имаше и надпис „Здрав дух в здраво тяло”. Физкултурник и физкултурничка бяха вперили поглед в светлото бъдеще. Но особено впечатление правеха пищните форми на спортистката, а добре закръглените й гърди доставяха радост на мъжкото население. Художникът, колега на мама от Академията, се смееше „е, нали трябва да показва радост от живота!”.

Радостта от живота не трая дълго и скоро построиха нова пет-шестетажна сграда с плосък покрив, а върху него се изправиха големи букви, изписващи поредния лозунг: „Солидарност, мир и дружба”. Не зная чии бяха канцелариите, но на долния ъглов етаж се появи ресторант с бирхале в мазето – кой знае какво беше официалното му име, но ние си го знаехме като Новия БИАД. Имаше и оркестър – лятно време певицата започваше да пее отрано, а после се местеше в „Чайка”, така че слушах „Белите ружи” по два пъти на вечер. В мазето беше „по-битово”, но това не беше от кръчмите, които посещавахме, освен ако никъде не са останали места.

Сега като се замисля за онова време това бе кръстовището с най-много заведения.

Ако продължим да „завиваме” в посока обратна на часовниковата стрелка, ще стигнем до сталинската кооперация, опасала половината каре, с емблематичните сладкарница „Прага” и Унгарския ресторант на ъгъла на „Раковски” и „Стефан Караджа”. Тя бе изградена по-навътре от останалите сгради и затова лятото двете заведения изнасяха и маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове. Е, по-късно на Унгарския увисиха и някакви фенери от ковано желязо. Широките прозорци се отваряха към улицата и от Унгарския се чуваше чардаш, а в късните часове цигуларите обикаляха масите и свиреха „на ухо”. За съжаление тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят тротоара и построят някакви „джобове” към заведенията. Те изгубиха своя дух и макар че Унгарския просъществува още известно време, вече не беше същото. Днес той е част от веригата заведения „Хепи”, а „Прага” е поредното празно мърляво помещение с неизяснен собственик.

Понякога се връщам назад и си спомням топла лятна привечер, трудовите хора вече са се прибрали, а аз вървя по „Раковски”. В Унгарския виждам черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи, закръгления и набит оператор Ивайло Тренчев, винаги усмихнатия Асен Старейшински, Оскар Кристанов, Георги Парцалев, Методи Андонов – няма ги вече…  Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии, студенти от ВИТИЗ… Понякога сядам на някоя маса, понякога се прибирам. Вечерта наистина е теменужена и колите не са толкова много като сега. Към десет часа театрите „пускат” и кръчмите се изпълват с хора. Закъснели компании обикалят от заведение на заведение та дано намерят някъде маса, за да довършат разговора – да, тогава се говореше. Говореха се неща, които макар и да не бяха „многомъдри”, оставяха отпечатък за цял живот. Масите преливаха от чаши и мезета, от емоции и страсти и на никой не му се ставаше.

А после гасяха лампите – първо под нас в Ашингер, после „Прага”, БИАД, Унгарския, „Чайка”… Най-зажаднелите се отправяха да продължат някъде в нощта и на „Раковски” наставаше тишина. Чуваше се единствено трамвая, проскърцването на „последния тролейбус”,  а после търкалянето на колелетата, развиването на маркучите и подвикванията на миячите на улицата. Да миеш улиците нощем, да започне денят на чисто и свежо… Но да останат хубавите разговори и спомени.

………..

Ето за това кръстовище разказвам. По-късно ще продължа с четвъртия ъгъл – там където живях 25 години.

пп

В двата поста „Старата снимка” са използвани фотографии от личния ми архив, от архива на Тодор Обрешков и от сайтовете „Стара София” и „Изгубената България”, за което им благодаря.